Castril
Понеделник, 23 Юни 2014 07:06

Castril

Публикувана в Пътешествия

Ще вали тишина…
Там, на края на времето,
на ръба на света,
като в древна поема
за епичния крах
на стремежа към щастие,
за първичния грях,
на химери подвластен,
с мимолетни мечти
и трагични раздели;
над тела без души,
след любов оцелели,
ще вали тишина…
Между камъни сгушена,
аз ще бъда трева…
И ще слушам, ще слушам…

 

Сеячо на надежда...
Петък, 20 Юни 2014 21:46

Сеячо на надежда...

Публикувана в Цветя

Сеячо на надежда,
ти си тук…
Вълшебниците
вече си отидоха,
след тях –
и разказвачите на приказки
и бавно посивя
небесносиньото,
замрежено
от сенките на облаци
и погледи,
приведени към ниското…
Защото любовта
е само болка,
когато ни намира
твърде късно
и времето си мерим
не със срокове,
а с мигове
от нечие отсъствие…

Сеячо на надежда,
остани…

Преди да дойде
времето на жътвата
и заедно със житото
в хамбарите
да легне лятото,
посечено от сърпове
на безпощадни
есенни жетвари
с очи от залези
и с дъх на вино,
което като див пелин
горчи,
посей звезди
в душите на невинните…

Сеячо на надежда,
остани…

Повикай ме...
Вторник, 22 Април 2014 19:30

Повикай ме...

Публикувана в Цветя

Понякога ме няма твърде дълго…
Достатъчно, за да ти стане хладно
от вятъра на спомена, полазил
по кожата… За да ти стане тъмно
от сенките, възкръснали в душата ти…
Повикай ме със всички цветни пролети,
с дъха на най-горещото си лято,
повикай ме обратно – като птица
гнездо… И ако пак не отговарям,
тогава нека устните ме викат…
Повикай ме с ръцете си, с очите си,
с плача и със смеха си ме повикай…
Повикай ме с последния си шепот,
с прегракналия глас на тишината,
с прехапания крясък на сърцето си…
Повикай ме… И аз ще се завърна…

 

Когато нещо ни се губи
Сряда, 30 Октомври 2013 19:08

Когато нещо ни се губи

Публикувана в Хора

Денят
ни разтрошава на части
някаква част от нас
отива на работа
блъска се в тролея
някаква част от нас
пазарува в супермаркета
брои си стотинките
някаква част от нас
прочита вечерния вестник
и си ляга веднага
след късните новини
нощем събираме
отломките от себе си
лепим ги със сълзи
дорисуваме ги със сънища
но нещо ни се губи
не беше ли оная
мъничка частица
с която трябва да обичаме
защото
животът без любов
е смърт
какво значение има
че още дишаш...

Любовта е...
Сряда, 30 Октомври 2013 18:53

Любовта е...

Публикувана в Цветя

Човешката любов не е достатъчна
да спре това, което времето отнема
от теб, от мен, от нашите родители,
от сънищата звездни на децата ни...

Човешката любов не е достатъчна
живота да запази – като цвете,
което бавно вехне под небето
на облачните есенни разпятия...

Човешката любов не е достатъчна
човека да спаси, на смърт орисан,
но тя едничка му придава смисъл
в един свят, сътворен от прах и вятър...

За катедралите
Сряда, 30 Октомври 2013 18:47

За катедралите

Публикувана в Архитектура

Старите майстори
на готически катедрали
извайвали улуците им
като дракони и змейове,
и други страшни същества –
да прогонват злите духове…

Нима злото е така могъщо,
че Бог не е достатъчен
да го държи далеч от храма?

Познавам те...
Вторник, 29 Октомври 2013 20:08

Познавам те...

Публикувана в Цветя

Познавам те…
Тъй както никой друг
на този грешен свят
не те познава,
защото много пъти
през годините
е трябвало
да те намирам
по хълмовете
на живота…
Да те избирам
между другите…
Да разпознавам
душата ти единствена
сред многото,
които само външно
й приличат –
както светулките
приличат на звездите…
Сега аз знам
къде да те открия
и как сама да стигна
до небето ти
през облаци от гняв
и примирение,
през вихъра
на мимолетни страсти…
Защото много пъти
съм грешила –
оттук нататък
ще е невъзможно
да сбъркам
светлината на лицето ти
с лика
на заблудените желания…
И няма да е страшна
самотата ми
през следващите
хиляди години,
защото тя е
само кратък миг
по пътя ми,
преди да те прегърна…

Когато рухнат пясъчните кули...
Вторник, 29 Октомври 2013 19:50

Когато рухнат пясъчните кули...

Публикувана в Пейзаж

Когато рухнат
пясъчните кули,
издигнати
от гордост и илюзии
и сринати
от вихъра на времето,
единствената
истинска реалност
е пътят на сълзата
от сърцето до окото,
разполовен еднакво
между радост и тъга,
забравили посоката
за връщане…

Не е нужно да тръгна, вече съм стигнал…
Вторник, 29 Октомври 2013 19:41

Не е нужно да тръгна, вече съм стигнал…

Публикувана в Пътешествия

Пътнико,
трябваше ли да изминеш пътя си,
за да разбереш,
че всичко, което си търсил,
те е чакало тук –
всичко, дори любовта?
Трябваше ли
да надживееш толкова залези,
за да откриеш
красотата на утрото?...
Да обърнеш гръб
на хиляди ветропоказатели,
за да усетиш мириса на вятъра
с ноздрите си
и полъха на свобода в косите си?...
Трябваше ли
да ожаднееш в пустинята,
за да разбереш
колко важен е кладенецът
и да го намериш?...
Трябваше ли да паднеш,
за да се научиш да ставаш
и да останеш сам,
за да потърсиш приятел?..
Трябваше ли да тръгнеш,
за да пристигнеш
и да отпътуваш,
за да се върнеш?...
Трябваше ли…?

На приятелите, които
Вторник, 29 Октомври 2013 19:37

На приятелите, които

Публикувана в Други

Просто някой си тръгва…
Като есенен лист,
като сянка зад ъгъла,
като спомен лъчист,
като нежно ухание
от изтънчен парфюм,
като късно признание -
някой тръгва без шум
и небето, и въздухът
се разпадат на две,
и разделят ни пътища,
векове, светове…


* * *

Просто някой остава…
Като бряг на море,
като бавна жарава
под открито небе,
като каменен мост
над планинска река,
като тежък въпрос
на ръба на света –
мълчаливо изправен,
с потъмнели очи,
някой вечно остава –
или аз, или ти…

Страница 1 от 2
Top of Page