напира да се вмъкне в светлината,
а светлината е гореща, не прощава
изгаря, ослепява, разрушава,
като любовта. След любовта
от пепелта пониква цвете
или плевел.
Зависи от душата изгоряла...
защото след много дни
пак ще го намериш…”
Книга на Еклисиаста, 11:1
Не хляба си – душата си ще пусна
някой ден да тръгне по водите
и няма да е кратко туй пътуване
през водопади, прагове и бързеи,
под сенките на плачещи дървета,
край перките на смеещи се риби…
Земи-пустини и земи-градини
като листо душата ще преплува.
Ще я примамват камъни към дъното –
прохлада и покой ще обещават,
но тя ще ги подмине, запленена
от трескавия шепот на морето…
Ще спре за малко в речните пристанища,
от тях ще си открадне шепа спомени –
милувка вятърна, моминска песен
и къс небе… Но няма да остане.
И чак когато вече е научила
езика на светулките и мидите
и знае всички тайни на морето,
на въздуха, земята и звездите,
ще спре на най-измисления остров,
като мираж изплувал от вълните
на нейното желание за връщане,
за бряг и обич…
Там ще я намериш…
"Ако разполагах –
каза си малкият принц –
с петдесет и три минути,
бих тръгнал съвсем спокойно
към някой извор..."
А.дьо Сент-Екзюпери
Към извора тръгни полека…
Да имаш време да откриеш
най-живописната пътека.
И нека тя не бъде кратка…
Да имаш време за тревите –
с нозете си да ги погалиш.
За мравките да имаш време,
за пеперудите и птиците –
очите ти да ги последват
в загадъчното им пътуване…
Под сянката на сто дървета
умората си да оставиш
и да я грабнат ветровете…
Да имаш време да изпиташ
най-съкровената си жажда
и като спомен от целувка
на устните си да я носиш…
По стръмното да се изкачиш
и да запомниш всеки камък,
ръбатия си гръб подложил
на пътя ти към върховете…
Да опознаеш страстно сушата –
дошъл от мъртвите пустини,
дъхът й огнен да премине
като вихрушка през сърцето ти…
Чрез шепота на всяка крачка
да надживееш самотата си –
и чак тогава да отпиеш
на извора от светлината…