Ще вали тишина…
Там, на края на времето,
на ръба на света,
като в древна поема
за епичния крах
на стремежа към щастие,
за първичния грях,
на химери подвластен,
с мимолетни мечти
и трагични раздели;
над тела без души,
след любов оцелели,
ще вали тишина…
Между камъни сгушена,
аз ще бъда трева…
И ще слушам, ще слушам…
Там, на края на времето,
на ръба на света,
като в древна поема
за епичния крах
на стремежа към щастие,
за първичния грях,
на химери подвластен,
с мимолетни мечти
и трагични раздели;
над тела без души,
след любов оцелели,
ще вали тишина…
Между камъни сгушена,
аз ще бъда трева…
И ще слушам, ще слушам…
Сеячо на надежда,
ти си тук…
Вълшебниците
вече си отидоха,
след тях –
и разказвачите на приказки
и бавно посивя
небесносиньото,
замрежено
от сенките на облаци
и погледи,
приведени към ниското…
Защото любовта
е само болка,
когато ни намира
твърде късно
и времето си мерим
не със срокове,
а с мигове
от нечие отсъствие…
Сеячо на надежда,
остани…
Преди да дойде
времето на жътвата
и заедно със житото
в хамбарите
да легне лятото,
посечено от сърпове
на безпощадни
есенни жетвари
с очи от залези
и с дъх на вино,
което като див пелин
горчи,
посей звезди
в душите на невинните…
Сеячо на надежда,
остани…
Понякога ме няма твърде дълго…
Достатъчно, за да ти стане хладно
от вятъра на спомена, полазил
по кожата… За да ти стане тъмно
от сенките, възкръснали в душата ти…
Повикай ме със всички цветни пролети,
с дъха на най-горещото си лято,
повикай ме обратно – като птица
гнездо… И ако пак не отговарям,
тогава нека устните ме викат…
Повикай ме с ръцете си, с очите си,
с плача и със смеха си ме повикай…
Повикай ме с последния си шепот,
с прегракналия глас на тишината,
с прехапания крясък на сърцето си…
Повикай ме… И аз ще се завърна…
Достатъчно, за да ти стане хладно
от вятъра на спомена, полазил
по кожата… За да ти стане тъмно
от сенките, възкръснали в душата ти…
Повикай ме със всички цветни пролети,
с дъха на най-горещото си лято,
повикай ме обратно – като птица
гнездо… И ако пак не отговарям,
тогава нека устните ме викат…
Повикай ме с ръцете си, с очите си,
с плача и със смеха си ме повикай…
Повикай ме с последния си шепот,
с прегракналия глас на тишината,
с прехапания крясък на сърцето си…
Повикай ме… И аз ще се завърна…
Денят
ни разтрошава на части
някаква част от нас
отива на работа
блъска се в тролея
някаква част от нас
пазарува в супермаркета
брои си стотинките
някаква част от нас
прочита вечерния вестник
и си ляга веднага
след късните новини
нощем събираме
отломките от себе си
лепим ги със сълзи
дорисуваме ги със сънища
но нещо ни се губи
не беше ли оная
мъничка частица
с която трябва да обичаме
защото
животът без любов
е смърт
какво значение има
че още дишаш...
ни разтрошава на части
някаква част от нас
отива на работа
блъска се в тролея
някаква част от нас
пазарува в супермаркета
брои си стотинките
някаква част от нас
прочита вечерния вестник
и си ляга веднага
след късните новини
нощем събираме
отломките от себе си
лепим ги със сълзи
дорисуваме ги със сънища
но нещо ни се губи
не беше ли оная
мъничка частица
с която трябва да обичаме
защото
животът без любов
е смърт
какво значение има
че още дишаш...
Човешката любов не е достатъчна
да спре това, което времето отнема
от теб, от мен, от нашите родители,
от сънищата звездни на децата ни...
да спре това, което времето отнема
от теб, от мен, от нашите родители,
от сънищата звездни на децата ни...
Човешката любов не е достатъчна
живота да запази – като цвете,
което бавно вехне под небето
на облачните есенни разпятия...
Човешката любов не е достатъчна
човека да спаси, на смърт орисан,
но тя едничка му придава смисъл
в един свят, сътворен от прах и вятър...
Старите майстори
на готически катедрали
извайвали улуците им
като дракони и змейове,
и други страшни същества –
да прогонват злите духове…
Нима злото е така могъщо,
че Бог не е достатъчен
да го държи далеч от храма?
на готически катедрали
извайвали улуците им
като дракони и змейове,
и други страшни същества –
да прогонват злите духове…
Нима злото е така могъщо,
че Бог не е достатъчен
да го държи далеч от храма?
Познавам те…
Тъй както никой друг
на този грешен свят
не те познава,
защото много пъти
през годините
е трябвало
да те намирам
по хълмовете
на живота…
Да те избирам
между другите…
Да разпознавам
душата ти единствена
сред многото,
които само външно
й приличат –
както светулките
приличат на звездите…
Сега аз знам
къде да те открия
и как сама да стигна
до небето ти
през облаци от гняв
и примирение,
през вихъра
на мимолетни страсти…
Защото много пъти
съм грешила –
оттук нататък
ще е невъзможно
да сбъркам
светлината на лицето ти
с лика
на заблудените желания…
И няма да е страшна
самотата ми
през следващите
хиляди години,
защото тя е
само кратък миг
по пътя ми,
преди да те прегърна…
Тъй както никой друг
на този грешен свят
не те познава,
защото много пъти
през годините
е трябвало
да те намирам
по хълмовете
на живота…
Да те избирам
между другите…
Да разпознавам
душата ти единствена
сред многото,
които само външно
й приличат –
както светулките
приличат на звездите…
Сега аз знам
къде да те открия
и как сама да стигна
до небето ти
през облаци от гняв
и примирение,
през вихъра
на мимолетни страсти…
Защото много пъти
съм грешила –
оттук нататък
ще е невъзможно
да сбъркам
светлината на лицето ти
с лика
на заблудените желания…
И няма да е страшна
самотата ми
през следващите
хиляди години,
защото тя е
само кратък миг
по пътя ми,
преди да те прегърна…
Когато рухнат
пясъчните кули,
издигнати
от гордост и илюзии
и сринати
от вихъра на времето,
единствената
истинска реалност
е пътят на сълзата
от сърцето до окото,
разполовен еднакво
между радост и тъга,
забравили посоката
за връщане…
пясъчните кули,
издигнати
от гордост и илюзии
и сринати
от вихъра на времето,
единствената
истинска реалност
е пътят на сълзата
от сърцето до окото,
разполовен еднакво
между радост и тъга,
забравили посоката
за връщане…
Пътнико,
трябваше ли да изминеш пътя си,
за да разбереш,
че всичко, което си търсил,
те е чакало тук –
всичко, дори любовта?
Трябваше ли
да надживееш толкова залези,
за да откриеш
красотата на утрото?...
Да обърнеш гръб
на хиляди ветропоказатели,
за да усетиш мириса на вятъра
с ноздрите си
и полъха на свобода в косите си?...
Трябваше ли
да ожаднееш в пустинята,
за да разбереш
колко важен е кладенецът
и да го намериш?...
Трябваше ли да паднеш,
за да се научиш да ставаш
и да останеш сам,
за да потърсиш приятел?..
Трябваше ли да тръгнеш,
за да пристигнеш
и да отпътуваш,
за да се върнеш?...
Трябваше ли…?
трябваше ли да изминеш пътя си,
за да разбереш,
че всичко, което си търсил,
те е чакало тук –
всичко, дори любовта?
Трябваше ли
да надживееш толкова залези,
за да откриеш
красотата на утрото?...
Да обърнеш гръб
на хиляди ветропоказатели,
за да усетиш мириса на вятъра
с ноздрите си
и полъха на свобода в косите си?...
Трябваше ли
да ожаднееш в пустинята,
за да разбереш
колко важен е кладенецът
и да го намериш?...
Трябваше ли да паднеш,
за да се научиш да ставаш
и да останеш сам,
за да потърсиш приятел?..
Трябваше ли да тръгнеш,
за да пристигнеш
и да отпътуваш,
за да се върнеш?...
Трябваше ли…?
Просто някой си тръгва…
Като есенен лист,
като сянка зад ъгъла,
като спомен лъчист,
като нежно ухание
от изтънчен парфюм,
като късно признание -
някой тръгва без шум
и небето, и въздухът
се разпадат на две,
и разделят ни пътища,
векове, светове…
* * *
Просто някой остава…
Като бряг на море,
като бавна жарава
под открито небе,
като каменен мост
над планинска река,
като тежък въпрос
на ръба на света –
мълчаливо изправен,
с потъмнели очи,
някой вечно остава –
или аз, или ти…
Като есенен лист,
като сянка зад ъгъла,
като спомен лъчист,
като нежно ухание
от изтънчен парфюм,
като късно признание -
някой тръгва без шум
и небето, и въздухът
се разпадат на две,
и разделят ни пътища,
векове, светове…
* * *
Просто някой остава…
Като бряг на море,
като бавна жарава
под открито небе,
като каменен мост
над планинска река,
като тежък въпрос
на ръба на света –
мълчаливо изправен,
с потъмнели очи,
някой вечно остава –
или аз, или ти…